Ансел Адамс влиза във фотографията, изминавайки около 60-годишен път, който започва през двадесетте години – „златната ера“ на изобразителната фотография. Той се отличава с такъв ясен и изразителен почерк като Джон Ханкок. Сдържаност, строгост, точност, рязък фокус, техническо майсторство – всичко това се поставя в услуга на един копнеж да запечата величието на природата и човека. 
Адамс се стреми да фиксира „простото показание на обектива“, но в същото време той е първият, който твърди, че обективът играе само спомагателна роля и е в състояние да направи само това, което фотографът изисква, тъй като не може да превиши чувствителността на фотографа. Снимането не означава натискането на един бутон, защото фотографията е особен начин на виждане, на способността светът да се представи с безукорна яснота.

Адамс вярва в „яркото изображение“ и когато през 1930 година в Таос (Ню Мексико) се запознава с негативите на Пол Странд, вижда толкова много блясък и светлина, че остава изумен, тъй като не е имал представа, че камерата може да обхване всичко. През тези години Адамс се занимава с музика, подготвяйки се да стане пианист и изнася концерти, но фотографията го очарова. Запознава се с работата на Странд, което в крайна сметка определя бъдещия му път. Адамс се отказва от кариерата на пианист и се посвещава на „чистата“ фотография — „простото показване чрез обектива“.

През 1932 година Адамс прави самостоятелна изложба и заедно с Едуард Уестън, Имоджен Кънингам и други фотографи създават сдружението F/64. Първата групова изложба на групата е в Сан Франсиско и именно тя определя пътя на фотографията като независима форма на изкуство и използването на камерата като средство за изразяване на артистични виждания. В последствие нито един от членовете на групата се отказва от стремежа за точност на изображението и рязкост на фокуса – основните принципи на F/64 остава в сила и до днес.

Не са много фотографите, които подхождат към фотографията толкова сериозно, колкото младите приближени на Адамс. Те се отличават с художествен усет, но и перфектно усвояват техниката на правене на снимки. Само за няколко години Адамс се превръща в признат виртуоз на фотографска техника, който продължава постоянно да експериментира и да разширява своите умения. Той споделя своя опит в „Основи на фотографията“ и в своя „Фотографски справочник“, както и в многото семинари за обучение по теория и практика на фотографията. През последните си години преподава в Университета на Калифорния в Санта Круз. Във фотографията Адамс е бил и остава първокласен художник и майстор, преподавател и консултант, професионалист.

Адамс предпочита черно-бялата фотография. При комозицията успява да види най-добрия образ и снима при естествена светлина, отхвърляйки ненужните трикове и техники. Отнася се с преклонение към природата и нейното разнообразие. Той се научава да вижда ясно в най-тъмните сенки на скритите форми и забелязва, че всички чудеса на света са разположени между почти бели и почти черни нюанси.

Фотографията е изкуството на улавяне на прекрасните моменти, но всичко зависи от жанра на фотографията и сред тях според Адамс най-трудният е пейзажът. Фотографът би трябвало да улови момента, в който земята, небето и облаците са в най-изразителна комбинация. Необходимо е той да вземе под внимание мъгла във въздуха, избледнялата цветова гама и да се създаде чувство за място и време, затова фотографът трябва винаги да бъде в готовност и с инстинкта на професионален ловец да е в очакване.